Счита се, че родината на брюкселското зеле е Белгия. В много страни като Франция, Англия и САЩ, през втората половина на ХІХ век то добива широко приложение с тенденция да измести обикновенното бяло зеле. То се появява около 1750 г. в района на Брюксел като сорт на зелето. Белгийците посочват, че за първи път започва да се отглежда през 1821 г. и смятат брюкселското зеле за регионален продукт, с който се гордеят наред с гофретите, цикорията, сирената и белгийските бисквити.

Ядливата част на брюкселското зеле представлява дребни зелчета с диаметър 2,5-5 см. Те се образуват в пазвите на листата по дължината на стъблото на височина 20-60 см. Зелчетата съдържат до 130 мг % витамин С. Броят на зелчетата на едно растение достига до 90. Те са нежни, крехки и с отлични вкусови качества.

Може да издържи на температури до -10°С, поради което не е проблем да зимува и на открито. Към засушаване, растението обаче е чувствително. Обича светлината, влаголюбиво е и има високи изисквания към почвата. Висок добив от брюкселско зеле се получава на структурна, богата с органични вещества и с висока влажност почва. Брюкселско зеле не понася торене с пресен оборски тор, защото той предизвиква силен растеж на листата и образуване на рехави зелчета. Брюкселско зеле е много взискателно към азота и калия.  Брюкселското зеле се отглежда чрез разсад. Поради дългият му вегетационен период, семената му трябва да се засяват още през април на открити лехи или в студени парници. Разсадът се засажда в края на май - началото на юни. Понеже брюкселското зеле не обича засенчване, то трябва да се разсажда на по-големи разстояния, примерно 60-70 см. на 60-70 см.

То съдържа средно от 152 до 247 мг витамин С, който се намира в много стабилна форма и не се разрушава при съхранението му. Съдържа още витамините В2, РР, каротин, минерални соли (калий, натрий), въглехидрати, белтъчини, багрилни вещества, етерични масла и органични киселини. Поради съдържанието на значителни количества желязо е подходяща храна при малокръвие.