Всички ние добре знаем от училище, че две паралелни прави никога не се пресичат. Така е прието в официалната Евклидова геометрия. Но всеки от нас е гледал към релсите, изчезващи зад хоризонта и е започвал някъде дълбоко в душата си малко да се съмнява в тази написана истина. Ето например в геометрията на Лобачевски се твърди, че две паралелни прави
могат да се пресекат. Някъде в безкрайността. И съответно, и паралелните плоскости имат точка на съприкосновение. И ако дадения факт е безкрайно спорен, той омагьосва и тревожи умовете значително повече отколкото аксиомата от учебника.
„Eфектът на пеперудата“
Някъде в началните класове ми попадна в ръцете книжка-приключение, в която аз самата можех да стана режисьор. В зависимост от това, какво действие избирах за главния герой, се сменяше страницата, върху която историята продължаваше. Изборите бяха много, а
значи и вариантите на историята – също. На история с едно начало наброих петнадесет възможни изхода. Преди известно време си спомних за книжката и се замислих – „а нима в нашия живот не се получава същото!“. Всяко, дори най-малкото събитие, всяко решение и всяка фраза променят (кардинално или незначително) хода на целия по-нататъшен наш живот. А може би и съдбата на човечеството. Примери за това могат да се намерят много: ако моя позната не си беше счупила тока на обувката, неминуемо щеше да попадне в страшна автокатастрофа. Ако мен не ме бяха прогонили парите в уроците по химия, сега щях да съм завършила медицинския университет, а не да пиша тази статия. И не е известно още на колко хора животът щеше да се промени едновременно с моя.
Съществува даже термина „Eфектът на пеперудата“, обясняващ дадения феномен. Открит от метеоролога Лоренцо той гласи, че пеперуда в Сингапур със замахване на криле може да предизвика силно торнадо в Северна Каролина. С други думи дори най-малкото събитие е
способно да предизвика неочаквани и много сериозни последствия в съвършенно друго място на земното кълбо. Събитията, предизвикани от ефекта на пеперудата, се случват в един и същи свят, но в различно време." "Паралелните светове". А какво ще стане, ако се предположи, че за всеки нов „преврат“ в съдбата, за всеки избор си съществува своя
реалност, свой свят, в който се развиват новите събития?… И че всички тези светове съществуват едновременно?… Сложно. Интересно. Някога по телевизора вървеше реклама – по улицата върви млад човек, а в краката му пада баскетболна топка. Екрана се разделя на две части – вдига топката или не я забелязва. Всеки сюжет продължава да се развива. Появяват се нови екрани, още и още… И във всеки съвършенно различни събития.
Съществуват доста теории и предположения, че нашият свят не е единственият, че редом с него има още няколко. И възможно, в тях живем ние, избрали другия път, облякли на
сутринта ризата не с онзи цвят или накрая сме преминали на диета. А може би наобратно, там живеят същества, които съвършено не ни приличат, отишли в развитието си далеч напред… Може би те живеят на същата тази наша планета, но ние не ги виждаме, тъй като те се състоят от… „антивещества“. Така предполагат някои учени. Именно затова не можем да видим и да усетим „антисвета“, но понякога се сблъскваме с неговите проявления.
Мнозина говорят и за това, че между световете съществува възможност за преместване по някакви портали (канали). Така например в народните поверия (пък и при много фантасти) в това качество се явяват огледалата. По-рядко – пещерите или кратерите на вулканите. Затова казват, че не трябва дълго да гледате отражението си в огледалото – ще ви открадне… Повечето научни хипотези разглеждат космическите „черни дупки“ в качеството на тунели за преход, които напълно могат да служат като „къртичи дупки“ в космоса, свързващи различни пространства и светове, и които и досега не са добре изучени.
Още през 1930 година ученият Чарлз Фрот въвел термина „телепортационни места“
за обозначаване на зоните, където са отбелязани необясними и невидими премествания на обекти в пространството. Те действително съществуват, но за тях споменават отделни изследователи. Но все още няма успешни опити за телепортация. Впрочем, както в легендите и фантастичните произведения, така и в научните хипотези се твърди, че преходите се откриват само в определено време и при определени обстоятелства.
"Тайнствените свидетелства"
Как да не си спомним в тази връзка легендарното изчезване в планините на целия Норфолски полк, изпратен от англичаните на бойната линия в началото на двадесети век! От покритата с огромен облак клисура не излезнал нито един войник и на мястото не били
открити никакви следи от хора. Някои изследователи предполагата, че полкът е влезнал в портал, водещ към един от паралелните светове. Впрочем, съществува и версия за изкривяване на времето именно на онова място и в този момент. Така че е напълно възможно, след години или столетия, Норфолският полк невъзмутимо да завърши пътя си.
Един от най-любопитните факти е, че най-голям брой „срещи“ с паралелни светове са фиксирани от средновековието до началото на двадесети век. Свързано ли е това с ниското ниво на науката и голямото влияниие на религията – с увереност е трудно да се каже. Но фактът си остава факт – досега най-голям брой свидетелства за срещи с непознатото
се падат на НЛО, а не на паралелните светове. Така, например, в Германия в края на XV
век по тайнствен начин изчезнала племенницата на бургмистъра, Елза Фартхен. Момичето както обикновенно си легнало в спалнята. След известно време една от прислужничките забелязала посред нощ ярка светлина под вратата на своята госпожица. Но не придала значение на това. На сутринта се оказало, че вратата е залостена с резе отвътре, а когато я разбили в спалнята нямало никого! Вдигнала се паника. Слугите и роднините на Елза
претърсили всичко наоколо, но напразно. Елза Фартхен отсъствала два дни, а на третия се появила в спалнята също така незабелязано, както и изчезнала. Когато и обяснили, че я е нямало в къщи два дни, тя не повярвала. Според убеждението на момичето, тя си легнала да спи и спала през нощта спокойно. Наистина, после си спомнила, че и се е присънила ярка светлина, някакви непонятни лица, но нищо повече…
"В литературата"
Писателите фантасти обичат темата за паралелните светове и множествеността на Вселената, тъй като тя дава благодатна храна на въображението. В детската литература най-ярко идеята за множествеността на световете е представена в разказите на Владислав
Крапивин. Тук героите, обикновено ученици, могат да отиват в други светове, да пътешестват от едно пространство в друго и навсякъде да намират приключения и верни приятели. Вселената в тези разкази е представена във вид на огромен Кристал, като всяка плоскост от него е отделен, особен свят. Но между тези светове обезателно има преходи в
определено време… Например „В нощта на големия прилив“.
Паралелни светове, съществуващи в едно и също пространство и време, е например тетралогията за „Дозорите“ на Сергей Лукяненко. В обикновени градове сред обикновени хора живеят „други“ – „светли“ и „тъмни“, периодично изясняващи отношенията си в
„сумрака“. Техният свят сякаш се „налага“ върху света на обикновените хора. Както описва сам автора – между два етажа асансьорът се движи по-бавно – там се намира още един етаж, но в „сумрака“.
„Удобно обяснение“
Съществуването на паралелните светове не е доказано, и едва ли ще бъде доказано в близкото десетилетие. Но предположението за тяхното съществуване достатъчно просто и логично обяснява ставащите в нашия свят необясними и паранормални явления от рода на кораби-призраци, самолети, изчезнали от радарите и пропаднали безследно, полтъргайсти и много други, достойни да попаднат в папка под названието „Секретни материали“.